214580

                                                                                                                               Последен час
                                                                                                                               Явор Перфанов





Костадин Атанасов беше учител в езикова гимназия. Той преподаваше по български език и литература и беше класен ръководител на единадесети „б” клас. Строг, но добродушен, учителят бе спечелил уважението на своите ученици. Във всичките години откакто бяха заедно, те вървяха по пътя към зрелостта под опита и съветите на своя преподавател. Това беше последния му випуск, след което излизаше в пенсия. В една топла пролетна сутрин, Костадин Атанасов се приготвяше за работа. Стоеше пред огледалото, пристегна възела на вратовръзката, облече си сакото. Погледна към съпругата си и я попита:
- Добре ли съм така?
Тя се усмихна и каза тихо:
- Да! Изглеждаш много добре.
Жената знаеше, че дългогодишният учител изпитваше тъга от раздялата си със своя клас. Целуна го по челото и каза:
- Хубав ден! И се усмихвай, децата те обичат. Нека да запомнят последния ден, в който ще бъдат с теб.
Преподавателят вървеше бавно към училището. За първи път, той не бързаше. Гледаше в краката си, сякаш осъзнаваше, че те са изминавали един и същи път в продължение на много години, за да стигнат там, при децата и да им покажат пътя към тяхната зрялост. Костадин Атанасов влезе в сградата на знанието, спря, огледа се. Учуди се, как не е забелязвал досега, колко е дълъг този коридор. Колко стъпки бяха нужни, за да влязат уроците в стаите, където учениците се подготвяха за живота. И днес, в последния ден от работата му, учителят вървеше по безупречно чистия път към своите деца. Стигна до класната стая. Стори му се тихо, макар че имаше междучасие. Той изчака няколко минути и след като чу училищния звънец, отвори вратата и влезе в стаята. Учениците стояха прави. Преподавателят ги погледна, сякаш очите му минаха през всеки един от неговият клас. Отиде до бюрото си и каза:
- Седнете!
Учениците седнаха зад чиновете си. В стаята беше тихо.
- Днес, няма да преподавам нов урок, няма и да изпитвам - каза учителят. - днес, знаете, че е последният ми ден с вас. Ще поговорим за живота. За това, което сте научили през тези години. Но, първо да питам, отсъстващи има ли?
- Албена и Пламен ще закъснеят малко - каза Любо, ученик от класа.
- Добре! - усмихна се Костадин Атанасов. - няма да им пиша отсъствия.
Преподавателят тръгна между чиновете с характерната му походка, с ръце зад гърба. Минаха няколко минути, в които тишината беше господар в класната стая.
- Каква е ползата от учебните часове за вас? -попита възрастният мъж. - Кой ще каже? Спокойно, няма да има оценка.
Няколко ученика вдигнаха ръка. Един от тях стана и каза:
- В тези часове, ние се подготвяме за висшето си образование. Научаваме и неща, които в бъдеще ще използваме в живота ни. Тук, в училище, ние сме възпитавани в неща, които се превръщат в ценности. Така ли е, господин Атанасов?
Учителят се усмихна и сложи ръка върху рамото на своя ученик и каза:
- Да, моето момче! Не забравяй, че и вашите родители ни помагат. Ние, заедно с тях се опитваме да ви научим, че животът не е лесен и човек трябва да има характер, за да успее и да върви напред.
Преподавателят вървеше между своите ученици и зададе втория си въпрос:
- Може ли уроците да ви помогнат в любовта? Правят ли ви по-отговорни?
Първа вдигна ръка Петя, отличничка на класа. Стана от стола си и каза:
- Да! Смятам, че тук, в училище, освен знания по различните предмети, ние се научаваме и на ред и на дисциплина. Учим се на уважение един към друг. Но смятам, че това зависи и от учителя.
В класната стая се чу весел смях. Учениците се усмихваха. Те се бяха отпуснали в непринудената атмосфера, на този обикновен разговор между учител и ученици. Порасналите деца изпращаха своя преподавател, удовлетворени от това, че се бяха докоснали до опита и знанията му.
Костадин Атанасов застана сериозен пред класа и каза:
- А сега, питайте вие! Сигурно имате въпроси, които ви интересуват.
В стаята отново бе настъпила тишина. Ани вдигна ръка, изправи се и попита:
- Господине, а какво е любовта? Нали е хубаво нещо, а защо носи и болка?
Учителят се усмихна и каза:
- Любовта, Ани, не е за всеки. Хората страдат, защото само изискват и са пълни с очаквания. Разочароват се и тъгуват. А всичко е толкова просто, нужно е само човек да обича. А тук в училище на това ви учим с толкова много предмети, че животът е по- приятен, когато не го усложняваме. В нашите уроци, ние ви даваме съвети, как да улесните вашият път към успеха.
Иван също вдигна ръка. Той попита:
- А какво е според вас щастието?
Учителят свали очилата си, помисли минутка и каза:
- Това, признавам си, че и аз не знам. На толкова години съм и не съм чул някой да е напълно щастлив. Един има пари, а е болен, друг е здрав, а беден. Трети пък е и богат и здрав, но самотен. Затруднявам се да дам отговор.
В този момент, на вратата се почука.
- Да! - каза преподавателят.
Влезе първо момиче, след него момче. И двамата сякаш криеха нещо в ръцете си, които бяха зад гърбовете им. Албена и Пламен се усмихнаха и класната стая потъна в аплодисменти. Учениците ръкопляскаха докато двамата им връстници вървяха към стъписания преподавател. Момичето протегна ръката си с огромен букет с цветя, а момчето посегна към своя учител с една красива картина. В стаята стана отново тихо. Албена каза:
- Господин Атанасов, приемете тези скромни подаръци от името на целия клас! С благодарност към всичко, което сте направил за нас, ние ви желаем всичко най-добро!
Учителят гледаше своите ученици. Сякаш слънцето беше заседнало в гърлото му. Топлината, която се разливаше в сърцето му бе докоснала с лъчите си и очите му. Той не криеше сълзите си. Не криеше чувствата си. Видя сълзи и в очите на своите ученици.
- Ето това, деца мои, ето това е щастието. Нямам думи. Щастлив съм, че бях заедно с вас през тези години!
Костадин Атанасов взе цветята и картината, погледна към учениците си, искаше да каже нещо, но не успя. Сълзите му от щастие, спираха думите. Той тръгна към вратата, а учениците бяха станали прави и ръкопляскаха. Аплодираха своя учител.
Аплодисменти за опита му. За уроците му. За вниманието и това, в което ги бе възпитал.
Аплодисменти за един учител, който имаше учениците си за свои деца.